ФРЕДИ МЕРКЮРИ: " - ЖИВ СЪМ ПОВЕЧЕ ОТВСЯКОГА!" - "ФРЕДИ МЕРКЮРИ - ОТ ГЕНИЙ ДО БОГ"

Има много малко съвременни музиканти, за които когото и да питаш, определенията да са от "гений" до "бог".
И винаги, когато съм задавал въпроса "Без кого музиката никога нямаше да е същата?'', отговорите са се синтезирали в 5 имена: Бийтълс, Джими Хендрикс, Куийн, Мадона и Майкъл Джексън... без значение от възрастта, пола, професията, или какъвто и признак за разделение да посочиш.
Та относно Фреди Меркюри:
Много дълго се чудех какво мога да напиша за него - интересното му детство, странния път към славата, пианото, четирите октави диапазон, невероятното му държане на сцената, великите концерти, костюмите, сексуалната ориентация, партитата, болестта, гласа, гласа, гласа...!!!
Той е толкова високо в съзнанието ми, че никога не съм го споменавал наред с останалите ми любими музиканти и композитори. Някак си никога не се сещам за него.Той е просто константа, която не се вписва в рамки, жанрове.Може би за това рядко слушам музиката му... И все пак знам всеки тон и всяка сричка в нея наизуст. Гледал съм клиповете и концертите му неизброимо много пъти.
Когато в зората на демокрацията семейството ми събираше пари за CD-уредба, се заклех, че първата група, която ще чуя на нея, ще са Куийн. Не Моцарт или Рахманинов, Малер или Бах, a Куийн!
Без дори да съм част от поколението, което го е боготворяло - все пак съм бил на точно 13 години, когато е починал. Дори си спомням, че когато по "Добро утро" съобщиха тъжната новина, се чудех къде е това място, където е концертът в негова чест.
Толкова се шумеше около смъртта му, че бях решил, че е българин.Както и Джон Ленън, което предизвика в родителите ми неистов смях навремето.
И като се замисля, най-вероятно все пак съм заместил по някакъв начин липсата от негов концерт наживо.
Преди около 14 години бях на турне в Германия.В Мюнхен след цял ден размотаване и наблюдение на традиционните за оживените европейски градове ексхибиционисти, екскурзоводката ни предложи да видим някакво ново Куийн-шоу в Мюнхенския планетариум.
Което си представях като малоумщина на голям екран и светлинки на музиката на групата.Отгоре на всичкото, на безумно висока цена.Но понеже много лесно се нарежда на 18-годишни хлапета, си дадох послушно парите и влязохме. С цялата група (от музиканти и певци) се разположихме в залата на Мюнхенския планетариум....
Тогава изживях най-голямото, най-зрелищното и най-вълнуващото музикално събитие в живота си.Над всички концерти, над всички филми, над всичко. Не мога да го разкажа, защото 18 години и зашеметен все още тийнейджърски мозък не са добра комбинация за пресъздаване на такова събитие.
Помня само, че цялата група излезе с мокри от вълнение лица.Кристален звук и 3-D пресъздаване на най-големия концерт на Куийн.На който виждаш пломбите на кривите зъби на Фреди и космите на пръстите му, докато свири на пиано.И капките пот, които избиват, докато пее Бохемската рапсодия на пианото.
И чуваш дишането му между фразите.Странният звук на китарата на Брайън Мей.И в следващия момент - публиката. Кранът се спуска с близки кадри по първите редове и ти виждаш само 100-200 човека в екстаз.
След това - бавно разширява, стига до общ план, на десетки хиляди зрители, следва панорамиране и ти осъзнаваш, че Лов Парейд и карнавалите в Латинска Америка са детски партита в сравнение с това, което виждаш.
Да, може и да е имало далеч по-големи концерти.Но за мен този е истинският връх.И всеки път, когато си пусна Рапсодията, ме преследват халюцинации и визии от него. Най-вероятно, ако не се измисли машина на времето, ще бъде така през целия ми живот.
И тук следва краят на егоцентричната ми статия за Фреди. Днес аз ще пия едно в негова памет. Приключвам с една тяхна песен, която, като я прочетеш, ще остане в главата ти цяла вечер. Затова помисли добре дали ще рискуваш...

I want to break free
I want to break free
I want to break free from your lies
You're so self satisfied I don't need you
I've got to break free
God knows God knows I want to break free

I've fallen in love
I've fallen in love for the first time
And this time I know it's for real
I've fallen in love yeah
God knows God knows I've fallen in love

It's strange but it's true
I can't get over the way you love me like you do
But I have to be sure
When I walk out that door
Oh how I want to be free baby
Oh how I want to be free
Oh how I want to break free

But life still goes on
I can't get used to living without living without
Living without you by my side
I don't want to live alone hey
God knows got to make it on my own
So baby can't you see
I've got to break free

I've got to break free
I want to break free yeah

Scorpi_94 wrote:

Моля и аз благодаря!Фреди го заслужава!

Въпрос на вкус. В моето полезрение не съществуват такива музиканти като Майкъл Джексън и Мадона, но пък има други като Pink Floyd, Led Zeppelin, Marillion, Metallica, Guns N' Roses и Extreme. Вярно, не всички от тях имат известността и касовите успехи на гореспоменатите, но това не е определящото за таланта им, и за значението им за музиката. Все пак би следвало да се прави разлика между творчество и реклама. Така както Мерилин Монро, например, е станала легендарна, и символ на много неща, макар, че вдействителност е доста посредствена актриса. Но това никой не го гледа. Всички гледат само сладострастната й усмивка по билбордовете, и явно това я прави много велика. Така и за Мадона - като махнеш от нея всичкия шум, рекламите (виждал съм във Варшава неин билборд с размерите на няколкоетажна сграда), скандалите, особено в ранните й години, ефектите, антуража й от 100 човека на сцената - танцьори, и какви ли не, в крайна сметка какво остава - една доста семпла музика, която без помощта на гореспоменатите неща, не би привлякла ничие внимание. Слава Богу, при Фреди Меркюри не е така, и затова той е най-велик. Колкото и да е ексцентричен, когато го видиш на сцената сам с пианото, или дори без него, сам със собствения си глас, без никаква друга поддръжка, тогава разбираш какво вдействителност може, и какъв музикант е.
А инак, така и не разбрах кой концерт, възпроизведен на 3D, си гледал. От определението "най-големия" би следвало това е в Рио 1985. Поне откъм публика това е най-големият им концерт.